четвъртък, 15 април 2010 г.

Забелязали ли сте как с всяка изминала година все по-лесно разбирате, когато ви лъжат. Започвате да правите сметки как да се измъкнете от дадена ситуация, за сметка на другия... Да, несъзнателно е. Научаваш най-лошите неща от хората и инстнктивно се опитваш да оцелееш на всяка цена. Ето това боли... Когато видиш, че в някакъв момент твой приятел те предава по този начин, въпреки всичко, което сте преживяли.. И започва да те боли двойно, защото разбираш, че нямаш право да се сърдиш, защото ти си същия...

събота, 14 март 2009 г.

It’s you and me…
Who am I? Who are you? Don’t know… Doesn’t matter… Now I see you… Do you feel me? I’m right there… completing you… standing just next to your heart… I won’t let go, you know… It’s mine, sorry… ok, I really stole it, but it wasn’t on purpose… Besides, you took mine too, so it’s not fair to be mad… you’re cute like that, though… it suits you…

...

There’s no they, there’s no we, there’s no you… It’s just me… The hollow one… not gonna fight back, cuz I can’t…you see, it’s difficult to fight with yourself… and I don’t have a clue how to ignore that self-destroying thing… Help? No, can’t have it… ‘Always hope’ is a phrase that never includes me… I’m just sitting here and waiting… When it ends? Don’t know… Ask my insides…and when you find out-please tell me, cuz it’ll be nice to know…

четвъртък, 5 март 2009 г.

Happy ending...

Очите й се нaпълниха с топли сълзи. Една капка се плъзна бавно по нежната й буза и остави блестяща следа по красивото й лице. Буца беше заседнала на гърлото й. Не можеше да диша, беше замаяна и залиташе. Въпреки това, не се опитваше да се съвземе... Просто се ровеше в мислите си и се мъчеше да открие малка светлинка, нещо, заради което би могла да се усмихне... нищо... нищо не виждаше, не намираше... Беше безнадеждно... Не!... Тя падаше... Виждаше водата, приближаваща се бавно. Беше черна-сякаш я приветстваше... С нетърпение очакваше да се слеят, да станат едно... Чудовищни вълни се разбиваха в скалите с тътен, отекващ надалече във въздуха. Тя беше сама... Никой нямаше дори да разбере за случилото се... И това беше хубаво-не искаше да наранява хората, както те нараняваха нея... Почти не усети силния шамар на водата, заради леденината, проникваща все по-надълбоко. Вцепеняваше всяка част от тялото й и тя беше неспособна да помръдне. Потъваше бавно. Косата й леко трептеше и бавно се извиваше като коприна... Очите й бяха отворени и безизразни... Изпита облекчение... Вледеняващата материя притъпи болката... Вече не усещаше нищо... И това я правеше щастлива...

четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Състояния

Сияеш. Всичко е красиво. Просто не можеш да сдържиш меката си усмивка, която те кара да приличаш на свежо цвете, огряно от слънцето. Цялото ти тяло говори-изказва любовта, която блика от сърцето ти, без да има нужда да говориш. В очите ти има лек блясък. Всяка малка мимика или движение е плавно и перфектно, без дори да полагаш усилие. Знаеш, че твоето малко слънчице винаги ще те поддържа. Живееш само заради неговата светлина и топлина. Не си задаваш въпроса:"Кога ли всичко ще се обърка?". Просто се радваш на мига, усещаш живота...
Мрак. Няма светлина, която да може да те упъти. А и ти не се опитваш да търсиш път... Просто седиш сам, безжизнен и празен... Не, не празен-ако беше така нямаше да изпитваш нищо... Напротив-издълбаната дупка кърви прекалено силно... Болката е неописуема. Нямаш сили дори да заплачеш... Безжизненото изражение, залепено на лицето ти е маска... Всичко се разпада, а ти пропадаш в безкрайна бездна. Вече нищо няма значение, ти не съществуваш...

петък, 20 февруари 2009 г.

глава 1

Нещата не вървяха добре. Седеше на леглото си и си мислеше за това, което му предстои. Беше посред нощ. Не можеше да заспи, притесняваше се. Мисълта, че ще се изложи го смазваше. Коремът му се беше свил до толкова, че го болеше. Реши да излезе и да се разходи.
Навън беше много студено, а той излезе по тениска. Студът облекчаваше болката. Вятърът рошеше косата му и изчисти мислите от главата му. Погледна към звездите и се засмя. Сети се за всички глупости, които беше вършил с приятелите си. Щеше му се да е далече от всички проблеми, да избяга, но не можеше...
Слънчевите лъчи леко погалиха трвата и листата на дърветата. Докоснаха и неговото лице. Нежният допир на слънцето го накара да се почувства силен. Съвзе се, пое дълбоко въздух и тръгна бавно към къщата. Ароматът на цветя се носеше във въздуха. Пролетта най-сетне беше дошла, като че искаше да го успокои.

Събуди се изведнъж. Силната светлина го заслепи и за кратко време не виждаше нищо. Не знаеше къде е и как се е озовал там. Когато най-накрая започна да фокусира видя, че лежи по гръб на студен мраморен под. Опита се да стане, но всяка част от тялото го болеше. Докосна челото си и усети остра болка. Свали ръката си и я погледна-по пръстите си имаше кръв. Изправи се със залитания, защото имаше драскотини и синини по цялото тяло. Зави му се свят и му причерня, затова се подпря на ледена повърхност. Беше каменна статуя на елен. Беше невероятно величествен и красив. Огледа се. Намираше се в огромна зала без никакви мебели. През огромните й прозорци влизаше силна слънчева светлина. От високия куполовиден таван се спускаха дебели гравирани колони. А самият той бе изцяло изрисуван с най-различни картини и всяка една от тях беше изобразена с много датаили. Въпреки лошото си настроение той успя да оцени това. Гледката беше наистина красива-момиче от люлякови цветове галещо пасяща сърна, а зад тях седеше момче с арбалет, насочен към животното. В далечината се виждаха ревящи животни-с глава на черен овен и тяло на пантера, много колибрита, плачещи върби, и малки цветчета. Стените бяха напукани и едноцветни. Нямаше врата и този факт го изплаши дори повече от това, че беше сам на непознато място и целият в рани, появили се незнайно от къде.
“ Трябва да има начин да се измъкна от тук...и изобщо как стана това?! Как се озовах тук? Не си спомням нищо...”
Свлече се до стената-краката не го държаха. Нямаше сили дори да се ядоса. Огледа още веднъж статуята, но образът се разми. Изгуби съзнание.

Събуди се от леко почукване. Беше нощ, но имаше пълнолуние и залата беше частично осветена. Точно зад гърба му започна да се образува врата. Когато чу дращенето отскочи от стената тромаво. Все още усещеше остра болка в челото си. Дишайки тежко се подпря на каменната фигура. Главата му започна да тупти, коремът му се сви, не знаеше какво да очаква. Дървената врата се отвори бавно със скърцане. Момчето видя на лунната светлина дребен прегърбен старец, подпиращ се на странен крив бастун. Имаше къса бяла коса, голо теме и брада бършеща пода. Възрастният мъж се пиближаваше към момчето със сериозно изражение.
-Отдръпни се! Отдръпни се от статуята!-каза с неочаквано плътен и ръмжащ глас. Мъжът не беше ядосан, но само от погледа му момчето разбра, че е най-добре да го послуша.
-Как се казваш, момче?
Знаеше, че вероятно постъпва глупаво, но реши да отговори.
-Рейдън... очаквам обяснение... какво, по дяволите, правя тук? Какво искаш от мен?-чудеше се кой от всичките си въпроси да зададе-И защо трябваше да се отдръпна от статуята?
-Не мисля, че си в положение да говориш с такъв тон...-строгият му глас ечеше в помещението, което го правеше още по-внушителен.
Рейдън нямаше никакво намерение да се извинава, вече беше в настроение да се ядоса, въпреки че знаеше, че може да е опасно.
-Стоя тук вече може би цял ден събуждам се на абсолютно непознато място и съм целия в рани! Как, по дяволите, искаш да говоря?! Може би трябва да се ухиля и да кажа: “Ей, пич! Кефиш ли се на слънцето?”?!-Започна да почервенява от гняв- Какво ви става бе хора?!
Старецът заобиколи Рейдън. Движеше се бавно и някак наклонен на една страна. Застана пред един от прозорците и прошепна нещо.
-Моля?...-попита момчето в недоумение. Мъжът се отдръпна от стената и със спокоен глас проговори.
-Животът не е такъв, какъвто ние искаме да бъде, а какъвто трябва да бъде...
-Не ми се слушат философии! Искам да ми кажеш как да излязя от тук!
-Това, че си изпускаш нервите не говори добре за теб. Първото нещо, което трябва да научиш, е как да се контролираш. Отиди до отсрещната стена.
-Няма нищо да уча! Още по-малко...-гласът му беше заглушен от нещо като земетресение. Стената откъм прозорците се рушеше. Навлизаше ярка светлина.
-КАКВО СТАВА?-Рейдън падна на земята и закри глава, а старецът продължаваше да стои стабилно изправен. Явно беше свикнал с подобни неща. Когато всичко утихна двмата кашляха заради прахоляка, който се беше вдигнал.
-Ставай. Нямаме време за спане-рече с леко пресипнал глас и излезе през отвора.
Рейдън знаеше, че е по-добре да го последва.
“За сега само той знае как да се върна(надявам се, че знае...)”

През дупката се виждаше гора...от плачещи върби.
“Боже...къде съм?Нали беше нощ?!??Мисля, че се побърквам...Трябва да е сън...Просто не може да е истина...Не е логично...не може да е ден...и какви са тия върби?Никога не съм виждал гора от върби...”
Миришеше на пролет. Точно като онази сутрин, в която се разхождаше-последното нещо, което помнеше преди да се събуди в залата. Прегърбеният дядо беше на няколко метра от него. Изглеждаше уморен, но не спираше, само се обърна за да види дали стената се е възстановила. Видя как момчето куцукаше хванало едната си ръка за рамото, и се засмя.
-Забързай малко. Много ме бавиш.
Момчето изсумтя.
-Да, ако не ме беше осакатил можеше и да “забързам”. Освен това от какъв зор да ти правя услуга?
-Ще направиш услуга на себе си...-пак се усмихна.
-Какво искаш да кажеш?-най-сетне беше заинтригуван.
Мъжът мълчеше.
-Да, така или иначе не отговори на нито един въпрос, така че все тая.-Рейдън спря и седна на тревата под едно от дърветата.
-На колко си години?
-Има ли значение?
-Да, защото мислех, че няма да има нужда да се държа с теб като с бебе...
Ръмжащият глас каза нещо, което момчето не разбра. Въпреки че беше много спокойна утрин, силен вятър го шибна по лицето и преди да се усети вече се рееше във въздуха след ходещия мъж. Вървя известно време с летящия Рейдън зад себе си преди да проговори.
-Ако си харесваш живота ще е добре за теб да спазваш някои правила.
-Не ме заплашвай, защото няма да ти мине номера...
-Първото е да ми говориш на Вие... Второ, при следващата псувня ще се сбогуваш с езика си. Няма да ме прекъсваш като говоря и ще правиш каквото ти кажа. Разбра ли?
Момчето пак изсумтя.
-Добре. Радвам се че се разбираме.
Чу се леко пукане и Рейдън се струполи на земята. Сега вече главата му туптеше от болка.
-Не ти ли омръзна да ме трепеш?!
Нещо го шибна и пак се пльосна на земята.
-Ох!!!...хубаво...:не Ви ли омръзна...
-Не. Всъщност е много забавно...
Прегърбеният мъж се изсмя добродушно.
-Много смешно...-измърмори Рейдън-...писна ми от тъпи старци...ох...
Изправи се и тръгна бавно след дядото.
Върбовата гора изглеждаше безкрайна. Минаваха под дългите клюмнали клони, които ги галеха нежно. Мека слънчева светлина влизаше на снопчета през листата и се отразяваше от прашинките, падащи към земята. Небето беше изцяло синьо, без нито един облак, но ставаше разноцветно заради летящите малки птички, които пееха много странна песен. Рейдън не беше чувал подобно нещо-беше наистина красива и завладяваща. Вървяха известно време без да говорят. Момчето пъшкаше на всяка крачка и се чудеше къде са, на къде са тръгнали, защо са там, как ще се върне, какво да очаква, но реши да започне с това, което му беше най-интересно:
-Как го направи?-Рейдън се усети достатъчно бързо преди да е почувствал ново тресване-...хте...Как го направихте?
-Кое?
-Да...летя във въздуха...-звучеше му нелепо и невъзможно.
Прегърбеният мъж, който се клатушкаше бавно, се спря, но не се обърна.
-Наистина ли се случи това?...наистина ли сте способен да накарате нещо да се вдигне във въздуха?
-Шштт....-прошепна стареца. Ослушваше се.
-Какво става?-Рейдън го настигна и също спря. Погледна го с недоумение и огледа наоколо, но от плътната завеса от клони нищо не се виждаше. Чу хрущене, някаква пръчка се счупи и двамата се обърнаха по посока към звука.
-Мини зад мен-каза мъжът с ледено спокойствие.
-Защо? Какво става, по дяволите?
Коремът на Рейдън се сви рязко. Бързо местеше очи. Клоните се раздвижиха, чу се силен рев и нещо огромно скочи върху него. Докато се опитваше да се защитава забеляза, че изглеждаше красиво и величествено-с глава на черен овен и с тяло на пантера, но по-голямо от човек. Усети козина, нокти и рога-неочаквано добра комбинация... И изведнъж то просто изчезна. Момчето махна ръце от лицето си и видя стареца подпрял се на едно дърво и задъхан.
-Извади късмет, че съм с теб...И се научи най-накрая да спазваш правилата!
-Не ми дреме за тъпите правила!!! Какво беше това?! И защо нападна точно мен?
Плачещата върба, до която седеше, се наклони и го шибна през лицето.
-Ооооооххххххххххх!Това пък защо беше?! Не съм нарушил нито едно от правилата!!!
-Казах ти да не ми говориш с такъв тон...
-Това не беше част от правилата!!! Просто го споменахте!!
-Е, вече е...Запомни ги добре...не опрощавам нищо...Няма да ме трогне фактът, че си целия в рани...А това беше овисамон-задачата на тези същества е пазят прицесата и да обикалят из цялото кралство за да известяват пристигането на химеси. Ти си напълно непознат за тях, затова нападна теб, а не мен, но когато ме видя се оттегли. А сега ставай! Тръгваме!
-Принцеса?! Как така? Отдавна няма такива работи!
-Не задаваш правилните въпроси, момче...
-Защо се подпирахте на дървото задъхан като се изправих? Нали беше избягало като Ви е видяло?
-Е... едва ли щеше да си тръгне просто ей така като знае, че това му е закуската...добре, че си нося бастуна...-измрънка под носа си дядото.