It’s you and me…
Who am I? Who are you? Don’t know… Doesn’t matter… Now I see you… Do you feel me? I’m right there… completing you… standing just next to your heart… I won’t let go, you know… It’s mine, sorry… ok, I really stole it, but it wasn’t on purpose… Besides, you took mine too, so it’s not fair to be mad… you’re cute like that, though… it suits you…

...

There’s no they, there’s no we, there’s no you… It’s just me… The hollow one… not gonna fight back, cuz I can’t…you see, it’s difficult to fight with yourself… and I don’t have a clue how to ignore that self-destroying thing… Help? No, can’t have it… ‘Always hope’ is a phrase that never includes me… I’m just sitting here and waiting… When it ends? Don’t know… Ask my insides…and when you find out-please tell me, cuz it’ll be nice to know…

Happy ending...

Очите й се нaпълниха с топли сълзи. Една капка се плъзна бавно по нежната й буза и остави блестяща следа по красивото й лице. Буца беше заседнала на гърлото й. Не можеше да диша, беше замаяна и залиташе. Въпреки това, не се опитваше да се съвземе... Просто се ровеше в мислите си и се мъчеше да открие малка светлинка, нещо, заради което би могла да се усмихне... нищо... нищо не виждаше, не намираше... Беше безнадеждно... Не!... Тя падаше... Виждаше водата, приближаваща се бавно. Беше черна-сякаш я приветстваше... С нетърпение очакваше да се слеят, да станат едно... Чудовищни вълни се разбиваха в скалите с тътен, отекващ надалече във въздуха. Тя беше сама... Никой нямаше дори да разбере за случилото се... И това беше хубаво-не искаше да наранява хората, както те нараняваха нея... Почти не усети силния шамар на водата, заради леденината, проникваща все по-надълбоко. Вцепеняваше всяка част от тялото й и тя беше неспособна да помръдне. Потъваше бавно. Косата й леко трептеше и бавно се извиваше като коприна... Очите й бяха отворени и безизразни... Изпита облекчение... Вледеняващата материя притъпи болката... Вече не усещаше нищо... И това я правеше щастлива...